Като гледам, предстои ни дълга окупация.

Идеята е да се дестабилизара пазара на окупатора. Най-вече златния.

Първи етап. Натрупване на капитал за атака.

Работи се и се получава заплата в сръбски пари, но те не се харчат. Не се пазаруват с тях ресурси или стоки. Нощо не се купува. Резултата е, че се изсмукват оборотните пари от пазара. Ефекта от това е работодателите нямат пари за заплати и за да получат такива е сваляне на цените с цел реализация на каквато си имат там продукция, свалят заплати или започват да продават злато на пазара за да закърпят положението. По-слабите фирмаджии ще се откажат от наемане на работници(нещо като масови фалити на дребните фирми). Предизвиква се дефлация(всички я мразят). На държавно  ниво общо взето ще го усетят с намаляване приходите от данъци.

Има шанс да вземат решение да емитират пари, но това ще им коства отново злато на държавата и едни пари вкарани в икономиката после не се вадят така лесно от нея.

 

Втори етап.  Треска за злато.

В уречено време се пристъпва към масово изкупуване на златото от пазара.  Ако се успее да се намерят достатъчно последователи на идеята, ще може да се изкупят рязко няколко страници даже от листнатите оферти. Понеже ще се прави след дефлация, златото очаквам да е с по-ниски цени от сега. Сега ако е примерно 192 пари, в момента на атаката примерно ще е около 150̀-160. Ако има възможност ще се изкупува до оферти над 250-270. Това от една страна ще привлече вниманието на спекулантите, пък и на всички и допълнително ще улесни мисията. От друга и по-важна според мен старана, ще се налеят обратно на пазара един куп хартийки(надявам се да са успели да емитират вече още пари с цел удържане на напрежението) и ще започне да се завихря инфлационна спирала. Ще има кратък период на висока цена на златото и ниски цени на всичко останало – това може да привлече за малко прекупвачи с лицензи, които да изнесат надявам се танковете от пазара и да не може обикнвения еГражданин да си позволи покупката на такива и използването има в битки. Със сигурност, цените на стоките за няколко дни(до седмица предполагам) ще изпреварят заплатите и редовия бачкатор непритежаващ десетки фирми ще се чуства беден. Ще е по-трудно, а и а дано невъзможно, на хората не вкарващи реални пари за покупка на злато от Плато да имат средства за тренировки с бустери и за ъпгрейди(покупки) на фирми.

Като цяло си мисля, че след цялата офанзива ще има почти двуседмичен хаос на пазара и никакво намаляне на цени на златото. При паника, дори и обикновените хора налитат на злато, като зашашавели.

Като трети аспект. Поради това, че всякаквите пари се вкарват единствено през изкупуването и изнасянето на злато, това ще доведе до обезлатяване на населението с всичко произтичащо от това. Ясно е, че хората влагащи реални пари за покупка на злато няма да го усетят, но те никак не са толкова много и отделно всеки си има някакъв лимит, който гледа да не надскача. Мастер картаджиите ще трябва да изберат, дали да подпомагат икономиката и гражданите или да ходят да танкират.

Плана за етап едно е да се настаним времнно в сръбски фирми и да изкараме и спестим максимално много пари. Колко дълго? Според мен ако се хванат 200-300 души за една седмица ще проличи ефекта на дефлацията.

Следва етап 2. Идва деня “Х” и се пазарува злато масово(по възможност едновременно), като не се харчат всички пари.

Оставя се една трета горе-доло за обране на всяка появила се ниска оферта на пазара. Забелязал съм, че в Македония, а навярно така е и във Върбия, появата на ниски оферти на продажба от разни скрити и явни хора и организации с цел подпомагане захранването на гражданството с евтино злато.

Предполагам и един междинен етап в срок от седмица примерно след  пъравата атака. Повтаря се упражнението от ден “Х”. Него образно го наричам ден “Y”.

Накрая. Надявам се сме започнали да се освобождаваме и се обявява ден “Z”.

Влага се във злато и последнята сръбска пара, напускат се работа във сръбските фирми масово(допълнителен стрес на икономик фронта) и се завръщаме в България за се бием.

То, че ще се участва във въстания, ще се, но нека сме освободили поне няколко региона, преди да се пръждосаме от Върбия.

Това за което помолих ГеоргиеФФ, е да прецени кога е най̀-удачния момент за дестабилизация. Примерно: Подготвят се няколко въстания от наша старна със сериозни шансове за успех, защото към днешна дата ни побеждават успешно и като неприоритетна битка. Не знам какви са плановете на военните и ЕДЕН, но за да има успехи по въстанията(поне някъде) е нужно сислите на ОНЕ да са разпръснати. Не може целия съюз да има една две интересни битки за деня и да се надяваме на успех. Най-ефектно в отвличащи въстания да се вдигат регони със стратегическо положение за прекъсване връзката на завладяни региони към столиците. Два до три дни преди сериозна офанзива от военна страна е добре да се проведе денят “Х”, а след още наколко деня “Y” или направо “Z”. Може да се наложи да има неколко “Y”, но според зависи, такъв е живота.

Нарочно, не ми се искаше да пускам това нещо публично, защото много противници четат нашата преса и ще се опитат да се подготвят и да вземат контра мерки. Предпочитам разпространението да стане апокрифно чрез лични съобщения.

Разпращам това на приятелите и хората изявили желание. Всеки може при желание го разпространява по-натам.

Очаквам ГеоргиеФФ да пусне на лично кога е подходящия ден и на всеки на който съм изпратил това, ще получи известието на лични. Не нужно да се познават хората или да държът постоянен контакт. Важо е да стигне информацията до всички заели се изпълнение на мисията. Всеки знае на кой е изпратил плана и в последствие му остава задачата да препрати известието за начало на съответния етап от кампанията.

Надявам се съм бил достатъчно ясен в обясненията.

Старичко е ама да го сложа

ВИНАГИ НА ЖИВО

 

 

Добре че на времето като дете ми се размина възпитанието или както аз го наричам - „Вкарването в калъпа на искания от обществото кон с капаци” и си запазих съзнанието неприобщено към нормите. Съветваха ме, поучаваха и какви ли не хватки за въздействие на характера ми прилагаха, но оставеха ли ме дори за малко без надзор и си правех каквото ми се струва редно. Вярно, ядях шамарите понякога, но ги приех с идеята за необходимото зло, очертаващо границите на културата, пък и нали трябва да се учим да си носим последствията за делата.

Не ми е мисълта да ви занимавам с тежкото си детство или пък да ви се оплаквам от живота, просто не искам да се чудите защо така съм постъпил при случилите ми се  преди няколко месеца събития. Не знам дали няма да ме погнат агентите на компанията след разказа, но пък на мене ми е интересно как и дали въобще ще има някакъв ефект въху програмата и съм готов да експериментирам.

Всичко започна преди приблизително шест месеца и по-точно казано 193 земни дни.

Беше ми дошло нанагорно в службата, в къщи и там мира няма, та реших че ми е писнало от всичко и се скрих в едно планинско село да си почина от цивилизацията. Без телефон, без телевизия, без интернет и най-вече сам. Природа, разходчци, да полежиш на припек из ливадите, птички... Еееех каква идилия бях намислил. Не се получи.

Още първата вечер ме хвана саклета и не можех място да си намеря, за сън и дума не можеше да става. Все чаках да звънне телефон, потропвах си по масата нервно, все едно си тракам по клавиатурата и току излизах пред вилата да дръпна някой фас. Някъде към единайсет и половина мисля ще да е било, когато забелязах някакви проблясъци на отсрещния хълм. Ха, викам си – те сега ще видя и горски пожар на живо, не че не съм виждал де, свидетел съм бил на подобен феномен поне 5-6 пъти, но винаги е различно. Изпавках сигурно половин кутия цигари, а онова отсреща си мига все едно и също. Да са бракониери мисля си – няма да святкат така, те са потайни, да е някой закъсал пишман-турист – ма какъв ли ще е тоя мощен фенер дето го размахва, да ида да погледна отблизо а? Ми да, тъй и тъй явно лягането в леглото ме отблъсква, що да не си начеша крастата на любопитството. Метнах якето на рамо, сложих два шоколада в джоба, фенера с резервните батерии и едно пищовче ром от ония дето са по 200грама и ги пазаруват предимно закъсалите пияндета.

Сигурно час по-късно, че то баир в тъмното не се превзема лесно, наближавам светлините и надуших някаква странна миризма, като казвам странна значи настина е силно необичайна щото имам памет за тия неща. Запромъквах се бавно сред дърветата и шейсетина метра по натам, пред мен се разкри най-невероятната гледка случвало ми се да видя до тогава - на почти равна поляна килнат на една страна се беше боцнал космически кораб. Сивия елипсоиден диск видимо беше претърпял инцидент. От трите опори едната стърчеше безпомощно във въздуха, втората беше потънала десетина сантиметра в земята, а на третата явно не й се беше случило да се отвори и от нейната страна се подпираше на корпуса. Като заобиколих от другата страна на туй чудо ми стана ясно и защо така съм имал щастието да видя и пипна неземната чудесия. На гладкия корпус зееше кратер към 2 метра в диаметър, около 1 дълбок и назъбена пукнатина 5-6 метра в посока на неудачната опора. Забравих да ви кажа, че от оная страна с краката беше и отворения входен люк, от който всъщност идеха и привлеклите ме светлини.

Те ти сега изненада си казвам, хем ти се сбъдна детската мечта да видиш извънземни, хем ти се пада и да установиш пръв контакт.

Обиколих няколко пъти да съм сигурен, че не съм изпуснал нещо и страх не страх влязох. Посрещна ме силно осветен коридор с овален профил и странно миришештите пушеци. Не съм от Русе, ама след толкова цигари, дето съм изсмукал, въобще не се впечатлих от тях. Две затворени врати от ляво и още една в дясно леко открехната. Накъде? Избрах дясното и не сбърках. Там се оказа пилотската кабина и то не празна. Само едно от двете пилотски кресла беше заето от гротескно изглеждащ хуманоид. Що не ме застреля с това дето до държеше и в последствие се оказа оръжие на знам, но сигурно това, че се беше треснал в пулта пред него и се беше потрошил тежко му променяше погледа върху живота.

Изправих се и подванах се представям, тъй както съм гледал по филмите:

   - Аз съм Никола , наричме нашата планета Земя, ..., сега ще му погна, ... - и тн. други приказки в тая посока.

Цялата ми тирада предизвика у него Вяло поклащане на главата и ръкомахане със здравата ръка към някаква зелено-синкава кутия, стояща на пулта пред другото пилотско място. К’во да правя, доверчиво същество съм и му я подадох. Оказа се електронен преводач. 

-         Стига си дрънкал глупости! – бяха първите думи разнесли се от дрънкалото.

Дрънкалото се наричше машинката преводач. Т’ва искуствения интелект не било химера.

Голям шегаджия излезе тоя извънземен. Да му го начукам. Откакто можех да му разбирам какво приказва, две трети от излезлия звук от дрънкалото, варираше от сърдечен алтов смях до истеричен кикот с всичките вариации в помеждутъка. Нямаше да се дразня така, ако не се беше оказало, че се смееше на мене, на езика, на идейте ми, на Земята като цяло и дори на собственото си положение. Спомена даже, след поредния взрив от смях подобен на кудкудякания, че се надява да излъчат по техните новини нашата среща.

Все пак успя да ми обясни как са го нацелили граничните патрули на Компанията, три часа преди да катастрофира окончателно и че е най-добре да се омитам тутакси, ако не искам да хвръкна във въздуха заедно с кораба. Няма да изпадам в подробности за разговора, но протестите ми да остана все пак го отрезвиха леко и ме убеди да откача един от екранните панели на стената, и в комплект с преводача, да ги отнеса и скрия, та да може все пак да свърши част от мисията си. Каза че няма проблем да ползвам техниката както намеря за добре и че ако имам каквито и да било въпроси да ги задавам на  дрънкалото, той го е настроил да ме разглежда като негов собственик и ще приема от мен всякакви команди безотказно. Тъй де, само че след 6 часа.

Насочения бластер си е един доста убедителен аргумент при спорове. Взех каквото ми се предлагаше и си обрах крушите.

Като се събудих следобяда отидох пак до мястото, но както може да се досетите – намерих само две полуизчезнали следи.

Изпързаля ме диването, вярно че за мое добро, но ме лъзна.

Да бях човек съзнателен, както са ме възпитавали, щях да отнеса веднага машинките в някой научен институт и да се заиграваме в името на науката. Е , не съм такъв човек.

Вечерта, вече поуспокоен и наспан, ходих да изровя джаджите от храстите, дето ги затрупах набързо през ноща и се хванах да си правя изследвания. Дрънкалото се оказа универсален преводач от и на кажи-речи всякакви езици, а на това отгоре по кучешки верен и услужлив изкуствен интелект. Панела и той с изкуствен интелект се оказа, но това му беше само вторична функция. Основната била представете си забавления!?! Те това е телевизор, няма предаване в галактиката, където да не може да закачи и да изкара програмата!

Прекръстих преводача на  Ка2 и навлязох в „тинята” като оловно гюле. След пет часа  разговор с устройството идеята да се смахна окончателно не ми изглеждаше толкова лоша. От една страна срещнатия от мен извънземен се оказа по техните закони невероятен престъпник, търсен жив или мъртъв, дори с цената на невинни жертви. От друга ... , ей богу не ми се говори за нея, но нали това съм започнал да правя в момента и ще се наложи.

 Мерси на Стреафин, че ме разкара елегантно, за да не ме очистят. Ама защо ме натовари и с екранчето.

 Та втората страна е която опустоши съзнанието ми. Земята и още пет планети из галактиката се оказаха собственост на компания за развлекателни програми, като  планетките са със статут на неконтролирана частна собственост. Демек могат да правят всичко което си пожелаят с тях, ако искат да изтрият всичко от повърхноста им за да си пуснат ново предаване - нема проблем. Все едно да избършеш надраскана с тебишир черна дъска. А проектите са предавания на живо от мястото на събитието в реално време и гледаемоста диктува продължителноста на продукцията.

Земята има шанс да продължи да съществува в комплект с нашата цивилизация само докато ни гледат не по-малко от 5% от зрителите. Пълен ташак нали? Към момента сме били интерсни за около 12,99% , като обнадеждаващото е, че преобладаващата част от гледащите ни е от по-младата публика и може да очакваме покачване на процентите в бъдеще. Плюс за нас е че успяваме да покриваме тематики от: комедия , трагедия, садизъм/мазохизъм, третокласен екшън, криминале, романтика и рискова тръпка от възможноста за пълно самоунищожение. Излизали сме евтино и като поръжка, защото почти няма нужда резидентните агенти на компанията да се намесват за да подтикват действието или да задържат развитието. Да им пикая на допълнителните плюсове.

Та така си живея с екранчето, зелено-синята кутия  Ка2 и тръпката да съм брънка в нечий неписан сценарий. Като гледам часовника – осъзнато вече 194 дни. Гледам си програмите на универсалния телевизор с превод на ушенце и си свиркам. Наистина лови всичко, няма радио или телевизионна програма дето да не съм гледал поне минутка, в интернета сърфира без проблем от всякъде, никаква трудност не е и подслушването на военните честоти, телефони и най вече прихваща галактическите програми. Малко мудничко е управлението през преводача, но се свиква.

Ето вчера сутрин се излегнах на канапето, нагласих екрана в скута и се пуснах по каналите на Компанията собственик на Земята (вече за краткост ще я наричам нашата Компания или Иреадая, както всъщност й звучи името на нашенски).

Както винаги ме посрещна безполовия бодряшки глас на водещия бот:

 - ПРИВЕТ!

 - БЛАГОДАРИМ ВИ ЧЕ ИЗБРАХТЕ НАШИТЕ ПРОГРАМИ!

 - ВИНАГИ НА ЖИВО! ОТ МЯСТОТО НА СЪБИТИЕТО! БЕЗ ЦЕНЗУРА!

 - КАКВО ЩЕ ПОЖЕЛАЕТЕ ДА ВИДИТЕ?!

 - Ми дай да видим нещо весело днеска.

 - НАШЕТО ПРЕДЛОЖЕНИЕ ЗА ТОВА ВРЕМЕ НА ДЕНЯ Е ЗЕМЯТА И МИРАНЗИНА! ЗАПОЗНАТИ ЛИ СТЕ СЪС СЪЩЕСТВУВАЩИТЕ ТАМ ЦИВИЛИЗАЦИИ?

 - Да.

 -  ЩЕ ЖЕЛАЕТЕ ЛИ СЪПЪТСТВАЩ ГИД-КОМЕНТАТОР? Всичко е безплатно при положение, че изгледате рекламния блок.

 ....

 Пуснах рекламата да тече и отидох да врътна една късна закуска. Мотах се навярно един час, но не успях да изтъва как една трътлеста Ефиданка, накичена като коледна елхичка, изтъква предимствата на новата паста, подобряваща естествения блясък на четвътрия нокът от дрипода по един съвсем лесен и здравословен начин.

- Задравейте! – ахаа, това е най сетне персоналния бот. – На каква тема ще желаете да се посмеете?

 - Сряда ден. Я да видим ... Хайде да е с политика.

 - В момента може да ви представим най-интересните според нашия анализатор: Президентско изявление в Ботсвана; Суринамски партиен съвет; доклад по местната телевизия на Хондураски министър на финансите; Български парламент; министерски съвет(закрито заседание) и още 26 политически водачи от същата страна даващи интервюта пред местни медии; или други по ваш избор събития?Желаете ли пълен списък на графата други?  

          Настроих пояснителния коментар да тече като текстови субтитри в долната част на екрана и си пуснах закритото заседание на министерски съвет.

          - Друзята, пардон-другари, сори-джентълмени ... ъъ Съмишленици! – започна младия министърпредседател – Днес сме се събрали да видим какво ще правим с оная сделка за магистаралата. Нямаме никакво време за губене, кой каквото уговорил- уговорил, кой каквото получил получил. Евронаблюдателите ни дишат във врата и ако днес не вземем решението, има опастност на по-късен етап да се разровят в сметките. Не в сметките на проекта уважаеми министре на регионалното развитие, а в сметките на партиите и дори в личните. Виждам, че министъра на вътрешните работи отсъства, но той снощи е бил на рожден ден в Банско и по рано от обяд няма да го видим, така че предлагам да го извиним и ще си позволя да гласувам вместо него, нали е от моята политическа сила.

          - Ма не може така! – изправя се министърката на бедствията и тропва с токче  – От нашата част взехте за да намалите крайната цена и сега ни пришпорвате, преди да сме се разбрали за нашата комисионна. Ще звънна на нашия партиен председател -  да знаете! – и вдига телефона да набира.

         - Спокойно колежке. – се обажда със спокоен тон и водещия министър от третата политическа сила – Той вече знае. Още снощи го обсъдиха в Бояна. А и все пак нали през вашите министерства минават всички присъединителни фондове, това са много пари.

         -  Да но наблюдателите казаха, че ще следят подробно за изразходванвето. Представятели си ако надушат нещо? Предсрочни избори са ни в кърпа вързани, а не е сигурно, че само с тях ще се размине. Знаетели какво ще стане ако ония спечелят изборите? – подскача отново нахаканата министърка.

Момент на минутката за размисъл. Минутката всъщност мина за три секунди и ето отново в близък план министърпредседателя.

- Вижте сега! Тоя разговор сме го водили поне десет пъти последния месец и пределно ви е ясно, че е назрял момента за подписване. Доволни ли са концесионерите- доволни са, за нас има ли – има, не е колкото ни се иска, но явно е тежка ситуацията. Хайде сега да преминем по същество и да гласуваме! Има ли против? Няма.

Тук докато присъстващите си отдъхват и посягат към бутилките с минерална вода, като по команда влиза млада сексапилна секретарка и поднася масивна папка с документи заподпис. Подпис. И кратки ръкопляскания.

- Вие господин министре на развитието все пак прочетохте ли договора. – се сеща да попита председателя.

- Ее прегледах го, но нямах време да го чета целия. Вижте какъв обем е само. А и доколкото знам те парите вече са наредени и само чакат да видят, че сме подписали за да са утре в банката. Как ще работим без доверие? – Това с доверието е риторично –напомни за себе си гида.

- Да смятаме в такъв случай, че сме свършили със задачите за днес. – гордо се усмихва председателя. – Обявявам днешния съвет за приключил!

Ръкостискания, потупвания по рамената, поздравления, усмивки под мустак и бавно изнизване от залата довършват сесията на моето предаване.

Смях се здраво приятели, смях се до сълзи.

Утре пак ще ги гледам. Нема начин.

 

30.03.2007г.

Никола

Интервю с Пиночет

 

Мисията на един диктатор

 

     Забравил бях, но вчера се бях отдал на подреждане и ми изкочи една стара касета. Малка една такава, черна, овехтяла, поизтъркана, като за репортерското касетофонче и ме жегна спомен от младоста. Еееех колко вятър в косите и мечти в очите имаше тогава, вяра и надежда... Седнах да я прослушам отново и като ме налегнаха едни размисли (Вучков пасти да яде).

     Както и да е. Нека ви разкажа за случката.

     Беше един приятен и слънчев ранен следобед в Лондон, тъй де и на лондончани им се случват чат-пат. Годината 1998, месеца октомври ... Аз в столицата на Обединеното Кралство вече 8 дена и съм обиколил де що се сетих за нещо интересно, напазарувал порядъчно и в очакване да минат двата оставащи дена до завръщането. Бях се засили да направя една обиколка из по-лъскавата част на южните квартали и да разгледам как преживяват баровците там. Въоръжил се бях с новите фотоапарат и микрофон за всеки случай, вафлички по джобовете, половинка вода и любопитство. Ако ми бяха по-дръпнати очите, щях да съм направо като японски турист изпаднал от групата.

     Ма’ам си гащи значи по стрийтовете и надничам из дворовете ако ми се мерне неще интересно, вадя фотото и щракам. Хора почти не се мяркат, та не се и притеснявам, че ще ме гледат накриво и даже си позволявам волности. Ровя им из живия плет значи и съвсем хулигански един даже го препиках. Та тъй както си джитках забелязах една лъскава къщурка скромна 1500 квадрата РЗП с няколко декра дворче и английска ливада колкото си щеш. Готино подкастрени храсти и въобще убавиня.

     Нахлух бавно, крачка по крачка в посока дежурния жив плет и съвсем невинно клекнах да поразгледам растенията и с надеждата да спипам по терлици и някой таралеж. Чопля си и както се обърнах да видя дали някой няма да ме изгони - ХА! Погледа ми се спира на чифт спортни обувки. Изправих се срещу тях и се оказах лице в лице с невзрачен на пръв поглед латиноамериканец. Понечх да го заговоря... Туп и се опомних след час настанен на тапициран стол с белезници и двама подозрителни типа за компания.

    Оказа се, че оня латинос не бил сам. Имало още един зад мен и с пустия ми навик да ръкомахам като искам да се изразя по-цветно съм ги стреснал. Нека ми сега.

    Седя си кротко, разглеждам си нещата скупчени на стилна ниската масичка до дивана, охраната не ме изпуска от поглед, не говорят и си чакаме дружно бог знае какво. Явно са ме усетили кога се опомням защото след десетина минути при нас влезе и един достолепен възрастен господин с бастунче. Макар и на прилична възраст си личеше изправения гръб и походката на бивш военен.

    Те сега, мисля си, я втасах порядъчно и колкото и да се напъвах, никакви убедително звучащи лъжи не ми идваха на акъла.

    Явно това беше стопанина на този дом. Седна си спокойно се зае да разглежда какво съм носил из джбовете си. Бавно и слека досада. Хубаво, че си носех документите за самоличност - паспорти, шофьорска книжка, журнлистическата карта от вестника, билета за самолета, картичка с кръвната група, визитки, маестро картичката, тия неща му задържаха интереса и ги разгледа по-подробно.

   - Знаеш ли къде си попаднал? – каза.

Английския му не беше много чист, но пък си звучеше доста сносно.

   - Не. – Реших да се придържам към истината и да не многословнича.

   - В моята хасиенда.

Брей да се не види, тоя да не очакваше да му кажа, че съм на разходка в Лувъра?

   - Я ми разкажи тогава какво правиш тук.!

Допълни и че много лесно ще разбере дали лъжа.

Бум. Тоя дадо май ми обещаваше и среща със светата инквизиция.

Захванах се да обяснявам от далече, кой съм, от къде съм, с какво се занимавам, защо го правя, някои от нещата по два пъти. Пресъхна ми устата от приказки. Успях и почти да не лъжа, само леко го метнах, че искам от вестник да се местя в радио, та за това съм помъкнал и тоя джобен касетофон. Да се тренирам един вид, интервюта стават добри чак като понатрупаш опит и рутина.

   - Хубаво. А името Аугусто Пиночет, говори ли ти нещо?

Тъй както си бях загрял да дрънкам всичко дето ми минва през главата, му изтърсих, че да, диктатор на военната хунта в Чили до 1988г. Като ме изгледа леко изпод вежди, и рязко ми покачи адреналина. Опааа , дали не уйде коня у ряката?

Не уйде.

   -Точно така. – и продължи да си ме разглежда спокойно.

Тука не издържах и реших да се направя на мъж. Така както си бях белезниците на гърба се напънах да си вляза в ролята и поисках интервю. Ще признаете, че не всеки ден може да ви се случи да попаднете на интересна историческа личност, запълваща си времето с вас. Така или иначе по-зле май нямаше как да стане.

    Разчупих леда. Засмя се почти безвучно.

   - Може, но с известно уговорки. – замисли се.

   - Каквото и да си говорим, ще си остане непубликувано докато съм жив. Ако искаш даже си включи микрофона, нали опит искаш да трупаш.

    Обещах.

    Махна на охраната и ми свалиха белезниците, а единия пазач излезе.

Докато успея да си напъхам безценностите по джобовете, се върна с чай, две чаши, сервира ни и се настани на старото си място.

    Запарихме чая, поуспокоих се, нагласих касетофончето на масата между нас и се хвърлих в дебрите на репортьорството.

    Сега ще спара да карам по памет и ще ви предам записа директно без редакция.

 „  - Господин генерал, ще се опитам да направя ретроспекция на вашата политическа кариера. Как определяте управлението си на страната ви по времето, когато вие бяхте управляващ?

     -  Най-доброто на което бях способен в ония години.

     -  Кое всъщност ви накара да навлезете в политиката и управлението?

     - Аз бих го нарекъл необходимоста, макар че много хора биха оспорили. Тези които ме познават още от академията и от армията, едва ли биха ме нарекли амбициозен. Подреден, педантичен, взискателен, дисциплиниран, лоялен. Да, но нали това са най-добрите качества на военния.

     Необходимоста.

Твърде млад сте за да помните, а и не вярвам информацията до която имате достъп да може да ви даде представа за събитията и причините движещи света по онова време. По-добре е за вас да нямате възможноста да преживеете катаклизмите накарали ме да взема нещата в ръце.

     - Какво точно имате прдвид?

     -  Не знам дали сте запознат с биографията ми, но когато през 1973г оглавих генералния щаб на армията, все още хранех надежда, че страната има шанс да излезе нормално от кризата в която беше попаднала. Заемайки този пост обаче имах възможноста да се запозная с всичко касаещо държавата, останало недостъпно за мен до тогава.

   Картината която се разбули не беше никак лицеприятна.

Загиваща иконимика, превръщащи се в престъпни картели политически партии и групировки, всевъзможни чужденци прокарващи срещу нищожни подкупи сред политиците всякакви чужди интереси, правителство неспособно да управлява и финансиращо се чрез национализации и печатане на пари, хиперинфлация и народ загубил надежда за бъдещето си.

А аз съм просто войник дал клетва да служи вярно и безрезервно на родината си.

     - Мнозина смятат, че сте били твърде жесток и твърд в управлението си. Каква беше целта ви.

     - Целта и средставата. Постлан ли е пътя към ада с добри намерения.

     В началото исках просто да създам някакъв ред на който да може да се опрем и да избегнем катастрофата. Наложи се със сила и терор да наложим реда, трябваше да се справим с всички вътрешни подривни елементи, проводниците на чужди интереси да изгоним. Имаше жертви.

     Боли ме за всеки чилиец загубил живота си, но все пак мисля, че те са по-малко от загиналите, които биха били при евентуални неконтролируеми бунтове. Имаше опастност дори от гражданска война.

      В последствие трябваше да се създаде силна икономика и работещо общество. Това беше целта. Имаше съпротива срещу мерките, но и нокй не даваше работеща алтернатива.

Дали съм успял? Това ще можеш да разбереш само ако се поинтересуваш за днешната обстановка в моята родина.

      - Искате да кажете, че сте се оттеглили сам от управлението? Защо?

      - Най-просто казано е, че постигнах това което исках.

      - От това което съм чел, авторите твърдят, че сте се уплашили от народните протести и за това сте предали власта.

      - Това обикновено са хора, авторите визирам, които нямат представа за нещата. Въпросните събития назряваха още от началото на 1987г и ако съм искал да ги предотвратя, можеше да го направя още тогава.

       Сигурно ще прозвучи абсурдно, но точно тези протести ме накараха да повярвам, че сънародниците ми вече са порастнали да създадат истинско общество. Да могат да се изправят единно и да поискат правата си, да се доверят на себе си и да имат твърдоста да се борят до край. Да знаят какво искат от управляващите ги и да го постигат по цивилизован начин.

       Не само силната икономика, а и този успех ги кара да са единни, да вярват в силите си и да се гордеят че са Чилийци. „

 

Тук изключих касетофона.

За мен беше достатъчно.

Как се разделихме после с генерала не е толкова интересно, че да си заслужава да се разказва.

Спазих обещанието си.

 

Ето ви и две линкчета в допълнение.

http://news.ibox.bg/columnist/id_1204523403

http://www.rg.ru/2006/12/26/pinochet.html

 

 

Никола

09.01.2008г

А така.
Регистрах се, сега остана и да взема да драсна туй-онуй.

Ня, няма да е днес. :-)