Интервю с Пиночет

Мисията на един диктатор

     Забравил бях, но вчера се бях отдал на подреждане и ми изкочи една стара касета. Малка една такава, черна, овехтяла, поизтъркана, като за репортерското касетофонче и ме жегна спомен от младоста. Еееех колко вятър в косите и мечти в очите имаше тогава, вяра и надежда... Седнах да я прослушам отново и като ме налегнаха едни размисли (Вучков пасти да яде).

     Както и да е. Нека ви разкажа за случката.

     Беше един приятен и слънчев ранен следобед в Лондон, тъй де и на лондончани им се случват чат-пат. Годината 1998, месеца октомври ... Аз в столицата на Обединеното Кралство вече 8 дена и съм обиколил де що се сетих за нещо интересно, напазарувал порядъчно и в очакване да минат двата оставащи дена до завръщането. Бях се засили да направя една обиколка из по-лъскавата част на южните квартали и да разгледам как преживяват баровците там. Въоръжил се бях с новите фотоапарат и микрофон за всеки случай, вафлички по джобовете, половинка вода и любопитство. Ако ми бяха по-дръпнати очите, щях да съм направо като японски турист изпаднал от групата.

     Ма’ам си гащи значи по стрийтовете и надничам из дворовете ако ми се мерне неще интересно, вадя фотото и щракам. Хора почти не се мяркат, та не се и притеснявам, че ще ме гледат накриво и даже си позволявам волности. Ровя им из живия плет значи и съвсем хулигански един даже го препиках. Та тъй както си джитках забелязах една лъскава къщурка скромна 1500 квадрата РЗП с няколко декра дворче и английска ливада колкото си щеш. Готино подкастрени храсти и въобще убавиня.

     Нахлух бавно, крачка по крачка в посока дежурния жив плет и съвсем невинно клекнах да поразгледам растенията и с надеждата да спипам по терлици и някой таралеж. Чопля си и както се обърнах да видя дали някой няма да ме изгони - ХА! Погледа ми се спира на чифт спортни обувки. Изправих се срещу тях и се оказах лице в лице с невзрачен на пръв поглед латиноамериканец. Понечх да го заговоря... Туп и се опомних след час настанен на тапициран стол с белезници и двама подозрителни типа за компания.

    Оказа се, че оня латинос не бил сам. Имало още един зад мен и с пустия ми навик да ръкомахам като искам да се изразя по-цветно съм ги стреснал. Нека ми сега.

    Седя си кротко, разглеждам си нещата скупчени на стилна ниската масичка до дивана, охраната не ме изпуска от поглед, не говорят и си чакаме дружно бог знае какво. Явно са ме усетили кога се опомням защото след десетина минути при нас влезе и един достолепен възрастен господин с бастунче. Макар и на прилична възраст си личеше изправения гръб и походката на бивш военен.

    Те сега, мисля си, я втасах порядъчно и колкото и да се напъвах, никакви убедително звучащи лъжи не ми идваха на акъла.

    Явно това беше стопанина на този дом. Седна си спокойно се зае да разглежда какво съм носил из джбовете си. Бавно и слека досада. Хубаво, че си носех документите за самоличност - паспорти, шофьорска книжка, журнлистическата карта от вестника, билета за самолета, картичка с кръвната група, визитки, маестро картичката, тия неща му задържаха интереса и ги разгледа по-подробно.

   - Знаеш ли къде си попаднал? – каза.

Английския му не беше много чист, но пък си звучеше доста сносно.

   - Не. – Реших да се придържам към истината и да не многословнича.

   - В моята хасиенда.

Брей да се не види, тоя да не очакваше да му кажа, че съм на разходка в Лувъра?

   - Я ми разкажи тогава какво правиш тук.!

Допълни и че много лесно ще разбере дали лъжа.

Бум. Тоя дадо май ми обещаваше и среща със светата инквизиция.

Захванах се да обяснявам от далече, кой съм, от къде съм, с какво се занимавам, защо го правя, някои от нещата по два пъти. Пресъхна ми устата от приказки. Успях и почти да не лъжа, само леко го метнах, че искам от вестник да се местя в радио, та за това съм помъкнал и тоя джобен касетофон. Да се тренирам един вид, интервюта стават добри чак като понатрупаш опит и рутина.

   - Хубаво. А името Аугусто Пиночет, говори ли ти нещо?

Тъй както си бях загрял да дрънкам всичко дето ми минва през главата, му изтърсих, че да, диктатор на военната хунта в Чили до 1988г. Като ме изгледа леко изпод вежди, и рязко ми покачи адреналина. Опааа , дали не уйде коня у ряката?

Не уйде.

   -Точно така. – и продължи да си ме разглежда спокойно.

Тука не издържах и реших да се направя на мъж. Така както си бях белезниците на гърба се напънах да си вляза в ролята и поисках интервю. Ще признаете, че не всеки ден може да ви се случи да попаднете на интересна историческа личност, запълваща си времето с вас. Така или иначе по-зле май нямаше как да стане.

    Разчупих леда. Засмя се почти безвучно.

   - Може, но с известно уговорки. – замисли се.

   - Каквото и да си говорим, ще си остане непубликувано докато съм жив. Ако искаш даже си включи микрофона, нали опит искаш да трупаш.

    Обещах.

    Махна на охраната и ми свалиха белезниците, а единия пазач излезе.

Докато успея да си напъхам безценностите по джобовете, се върна с чай, две чаши, сервира ни и се настани на старото си място.

    Запарихме чая, поуспокоих се, нагласих касетофончето на масата между нас и се хвърлих в дебрите на репортьорството.

    Сега ще спара да карам по памет и ще ви предам записа директно без редакция.

 „  - Господин генерал, ще се опитам да направя ретроспекция на вашата политическа кариера. Как определяте управлението си на страната ви по времето, когато вие бяхте управляващ?

     -  Най-доброто на което бях способен в ония години.

     -  Кое всъщност ви накара да навлезете в политиката и управлението?

     - Аз бих го нарекъл необходимоста, макар че много хора биха оспорили. Тези които ме познават още от академията и от армията, едва ли биха ме нарекли амбициозен. Подреден, педантичен, взискателен, дисциплиниран, лоялен. Да, но нали това са най-добрите качества на военния.

     Необходимоста.

Твърде млад сте за да помните, а и не вярвам информацията до която имате достъп да може да ви даде представа за събитията и причините движещи света по онова време. По-добре е за вас да нямате възможноста да преживеете катаклизмите накарали ме да взема нещата в ръце.

     - Какво точно имате прдвид?

     -  Не знам дали сте запознат с биографията ми, но когато през 1973г оглавих генералния щаб на армията, все още хранех надежда, че страната има шанс да излезе нормално от кризата в която беше попаднала. Заемайки този пост обаче имах възможноста да се запозная с всичко касаещо държавата, останало недостъпно за мен до тогава.

   Картината която се разбули не беше никак лицеприятна.

Загиваща иконимика, превръщащи се в престъпни картели политически партии и групировки, всевъзможни чужденци прокарващи срещу нищожни подкупи сред политиците всякакви чужди интереси, правителство неспособно да управлява и финансиращо се чрез национализации и печатане на пари, хиперинфлация и народ загубил надежда за бъдещето си.

А аз съм просто войник дал клетва да служи вярно и безрезервно на родината си.

     - Мнозина смятат, че сте били твърде жесток и твърд в управлението си. Каква беше целта ви.

     - Целта и средставата. Постлан ли е пътя към ада с добри намерения.

     В началото исках просто да създам някакъв ред на който да може да се опрем и да избегнем катастрофата. Наложи се със сила и терор да наложим реда, трябваше да се справим с всички вътрешни подривни елементи, проводниците на чужди интереси да изгоним. Имаше жертви.

     Боли ме за всеки чилиец загубил живота си, но все пак мисля, че те са по-малко от загиналите, които биха били при евентуални неконтролируеми бунтове. Имаше опастност дори от гражданска война.

      В последствие трябваше да се създаде силна икономика и работещо общество. Това беше целта. Имаше съпротива срещу мерките, но и нокй не даваше работеща алтернатива.

Дали съм успял? Това ще можеш да разбереш само ако се поинтересуваш за днешната обстановка в моята родина.

      - Искате да кажете, че сте се оттеглили сам от управлението? Защо?

      - Най-просто казано е, че постигнах това което исках.

      - От това което съм чел, авторите твърдят, че сте се уплашили от народните протести и за това сте предали власта.

      - Това обикновено са хора, авторите визирам, които нямат представа за нещата. Въпросните събития назряваха още от началото на 1987г и ако съм искал да ги предотвратя, можеше да го направя още тогава.

       Сигурно ще прозвучи абсурдно, но точно тези протести ме накараха да повярвам, че сънародниците ми вече са порастнали да създадат истинско общество. Да могат да се изправят единно и да поискат правата си, да се доверят на себе си и да имат твърдоста да се борят до край. Да знаят какво искат от управляващите ги и да го постигат по цивилизован начин.

       Не само силната икономика, а и този успех ги кара да са единни, да вярват в силите си и да се гордеят че са Чилийци. „

Тук изключих касетофона.

За мен беше достатъчно.

Как се разделихме после с генерала не е толкова интересно, че да си заслужава да се разказва.

Спазих обещанието си.

Ето ви и две линкчета в допълнение.

http://news.ibox.bg/columnist/id_1204523403

http://www.rg.ru/2006/12/26/pinochet.html

Никола

09.01.2008г